Концертна лекция за "Танхойзер" с нови разкрития на доц. д-р Петър Пламенов предстои в София
Софийска национална опера, Клуб "Опера", 14 юни 2025 г. 11.00 ч
Публикувано на 12.06.2025
Чуйте повече от интервюто на Георги Митов-Геми с доц. д-р Петър Пламенов, разположено в звуковия файл!
На 14 юни 2025 г. от 11.00 ч. в Софийска национална опера, Клуб "Опера", ще се проведе концертна лекция на доц. д-р Петър Пламенов- преподавател в СУ "Св.Климент Охридски" на тема "ВЕЧНОТО ТИ, или за съкровеното събитие на любовта в операта на Р. Вагнер "Танхойзер""
КАКВО Е ЛЮБОВТА? На този въпрос трябва да отговори певецът-герой Танхойзер. Вагнер избира този митологически персонаж, не за да очертае християнските мотиви на любовта-спасение, а да подскаже нещо много чудновато - любовта е изпитание, тържество, спасение, самоунищожение, но най-вече среща с НЕНАЗОВИМОТО. След нея човек е винаги напълно друг... Оказва се, че историческият действителен Танхойзер, признава, че копнее за чиста смърт в едно от своите стихотворения: „Дай ми, моля те, щастлив край и нека душата ми в екстаз пребивава, нека ми даде нежна смърт. Нека бъда спасен от чистотата, за да не е опасност адът.“ Вагнеровият персонаж е друг.
В „Съобщение до моите приятели“ Вагнер заявява абсолютно ясно, че неговата опера не е разказ за християнско спасение: Колко абсурдни тогава трябва да ми се струват онези критици, които, черпейки цялото си остроумие от съвременната своеволност, настояват да влагат в моя „Танхойзер“ специфично християнски и безсилно религиозен подтекст! Те не разпознават нищо друго освен баснята за собствената си некомпетентност в историята на човек, когото са напълно неспособни да разберат“. Мотивацията на Танхойзер за самоналожените му страдания по време на поклонението му в Рим не идва от тревогата за вечната му душа, а от дълбоката му любов към Елизабет. В писмо от 1842 г. Вагнер пише: „В енорийската църква в Аусиг поисках да ми покажат Мадоната на Карло Долчи: това е изключително трогателна картина и ако Танхойзер я беше видял, лесно бих могъл да разбера как се е отвърнал от Венера към Мария, без непременно да е бил вдъхновен от някакво голямо чувство за благочестие“. За да не остане никакво съмнение относно предполагаемия християнски характер на произведението, Вагнер обяснява използването на религиозни символи в забележителен пасаж от „Съобщение до моите приятели“: „Фундаментална грешка на нашата пагубна съвременна склонност към безпроблемност и повърхностност е да считаме специфичните християнски легенди за по някакъв начин оригинални творения. Нито един от най-впечатляващите, нито един от най-отличителните християнски митове не принадлежи по право на поколение на християнския дух, такъв какъвто го разбираме: той ги е наследил всички от чисто човешките интуиции на по-ранни времена и просто ги е оформил, за да отговарят на неговите собствени специфични догми“.
В легендарните рицарски времена на величествени подвизи по времето на мъдрото управление на благородните владетели Хоенщауфен, изкуството на странстващите певци минезингери достига своя буен разцвет. Прославеният поет и сърцевед рицарят Танхойзер, колкото талантлив, толкова и пленителен, пътува с лирата си от замък на замък, за да възхвалява както чаровете на женската красота и даровете на целомъдрената любов, така и гордия сблъсък на мечове и алебарди в споровете на достойните мъже. Обаятелният му глас омайвал стари и млади, бедни и богати и не рядко поразявал в сърцето или с неясни копнежи или с неизповедима страст… Рицарят-поет Танхойзер, обаче бил не само свободолюбив, но и се отличавал с особен своенравен темперамент.
Най-сетне славата му го отвела в знаменития дворец Вартбург, замъкът, принадлежащ на ландграф Херман от Тюрингия. Тук най-знаменитите рицари-певци се сражавали на турнири не с оръжия, а със стихове и думи. Наградата, предназначена за най-виртуозния щяла да връчи прословутата с магията на красотата си Елизабет, любимата племенница на ландграфа. Колкото и разкошни стихове да редили другите поети, щом запял Танхойзер върху всички сякаш се разляло някакво вълшебство. Жителите и гостите на замъка занемели от възхита, слушали с трепет и с неизразима наслада. Още по-странно се оказало, че независимо дали Танхойзер величаел дворцовата или безкористната любов, красавицата Елизабет вярвала, че младият мъж възхвалява единствено нея, че тя е изворът на небесното му вдъхновение… Дали обаче достолепната девойка била действително права?! Дали пък Танхойзер не възпявал всевечната женственост, съблазнителната хубост и опиянителните венерини дарове? Отговорът ще разберете по време на концертната лекция.
На 17 юни 2025 г., вторник, от 18.00ч. в театър лаборатория "Алма Алтер" ще се проведе представяне на книгата "Федра" на доц. д-р Петър Пламенов, издадена под знака на Black Flamingo Publishing. Специално участие ще вземе актрисата Бойка Велкова, а модератор ще бъде Тамара Георгиева.
Името й Федра, означава "сияйна", а днес то се е превърнало в нарицателно за страдаща, измъчена жена. Нарицателно за жертва на мъстта най-красивата Богиня. Федра понася гнева на обидената Афродита и митът й е част от т.н. митове възмездията на онези, които отхвърлят даровете на любовта, даровете на една от най-древните богини, леля на самия Гръмовержец, чиято мощ надвива както смъртни, така и безсмъртни, защото първа тя е и на нея изначално всички са подвластни, а онези които й се опълчат биват безмилостно преследвани и наказани... Ако е вярно, че митовете ни връщат нощта, връщат ни изначалната утеха, какво да правим с поразяващата светлина на Федра?!
Великолепният латински майстор Овидий изобразява драмата на Федра в „Метаморфози”. И големият руски поет Лев Гумильов обрисува чара и съдбата на Федра като странно смешение между огън и въздух. Оскар Уайлд също вижда Федра в своя знаменит сонет, посветен на великата актриса Сара Бернар.
Из анализа на мита за Федра:
Митът за Федра през лунарно-слънчевата си колизия изразява особения преход от примитивно слято с всемирното съзнание към дискурсивно оличностено съзнание, което носи травмата на откъсването си, преживяно като осъдителен, но непреодолим кръвосмесителен копнеж, който се подхранва от съня, фантазиите, въжделенията и въображаемото и тревожи с тъмния непроницаем чувствен живот на дълбините на несъзнателното, където се отключват химеричните чудовища, с който разумът и логосът се намират в непрестанно стълкновение, но и в парадоксално привличане. Според митологичния архетип лунният бог (в случая Тезей, с баща бога на водите-морето Посейдон), непостоянен и капризен съпруг, изоставя съпругата си, богинята на Слънцето (тук лъчезарната Федра).
Следователно, както и съвременната психоанализа мисли „комплексът на Федра”, обрисува патовата ситуация на царствена властна действена жена, осъществила достоен, но втори брак, чиито престиж неочаквано е символно и реално уронен от „отсъстващия” мъж. Принудил я да чака, да бездейства, т.е. да не сияе, да не бъде, което е, тя се опитва да се спаси като действа. Мъжът-луна (семитски рудимент) не изпълнява обещанието си, ролята си на партньор, владетел и съпруг и майката-слънце, подсигурява раждането-живота, чрез нов избор. Мъжът заменен функционално и метафорично и „подмладен” в доминантно, присъстващия красив (доведен/роден) син. Бащата е наказан, обезвластен като закон и любовник-кастриран чрез възмогващият се изгряващ син (Гея/Земята-майката, копнеж <=> Уран/Небето-бащата, закон <=> Кронос-сина, време), който следва да осъществи неосъщественото, да изпълни договора на брака и пълнотата на любовта-битието и така да бъде възстановено, нарушеното всемирно равновесие.
