Симфония №9 в ре-минор, оп. 125, наричана също Хорална симфония, е последната напълно завършена симфония на германския композитор Лудвиг ван Бетовен. Написана през 1824 година, тя е сред най-популярните произведения на класическата музика. Определяна е като един от шедьоврите на Бетовен и една от най-значимите композиции в музикалната история. Симфония № 9 е първият пример на симфония от значим композитор, в която са използвани вокални елементи. Нейната четвърта част съдържа изпълнение на хор и четирима солисти, адаптация по поемата на Фридрих Шилер „Ода на радостта“.
Тази симфония и до днес запазва своето могъщество и внушение. Неслучайно през 1971г. Парламентарното събрание на Съвета на Европа решава да приеме Одата на радостта от 9 симфония на Бетовен за Европейски химн. Официално става символ на Съвета на Европа на 19 януари 1972 г., а през 1985 г. е признат от главите на ЕС като официален химн на Европейската общност, а от 1993 г. – на Европейския съюз. Химнът е израз на идеалите на обединена Европа – свобода, мир и солидарност. Симфонията е символ на обединение и на надежда за един по-добър свят.
Бетовеновата Девета симфония с мащабите на симфоничния си замисъл почти два века по-късно се осъзнава като централен момент и недостижим връх в музикалната история. След като Бетовен преосмисля симфоничната идея на своите предшественици – от които Моцарт има 41 симфонии, а Хайдн – 105, следващите поколения рядко и не в същия мащаб преодоляват цифрата 9 в жанра на симфонията. Бетовен не успява да реализира намерението да напише следваща Десета симфония. Статистиката показва, че след Бетовен Шуберт също „спира“ на Деветата си симфония, от които Седма и Осма са „водят“ незавършени. По-късно Берлиоз, Шуман и Брамс пишат по 4 симфонии, Менделсон и Сен-Санс – по 5. По-напред в номерацията е Чайковски с неговите шест симфонии и „Манфред“. Дворжак в края на ХІХ век завършва 9 симфонии, от които именно последната е открояваща се и репертоарна. Брукнер присъства в музикалната история с 11 симфонии, но първите две от тях той счита за непълноценни, а последната му симфония, писана в състояние на напреднала болест, е именно Деветата (1890), носеща посвещението „На Господа моя Бог“.
Густав Малер като че ли повтаря житейско-творческите обстоятелства на учителя си Брукнер: той също завършва Деветата си симфония в ситуацията на тежко заболяване и като акт на прощаване с живота. Подобно на Бетовен Малер започва следваща симфония, която остава само като замисъл и ескизи.
Деветата симфония на Бетовен изявява пълнотата на личността и творчеството му, не само защото това е естествено за късните опуси на всеки автор. В музикален план и като послание симфонията „узрява” през целия живот на композитора. Той попада на Шилеровата поема „An die Freude“ („Към радостта”) 30 години преди да напише симфонията си, още преди да напусне Бон и да отпътува за Виена през 1792. Поемата на Шилер е отпечатана през 1785 и става много популярна в немскоезичните страни. Първите опити за музика към текста Бетовен прави през 1792, в ескизните си тетрадки от 1798-1799 той нахвърля откъси, връща се към замисъла си през 1808, 1811, 1818 и през 1823 го завършва. Темите в симфонията имат свои прототипи в предишните му опуси: в песента „Взаимна любов” от 1794, Четвъртия клавирен концерт от 1806, Хоровата фантазия от 1808, третата песен по текст на Гьоте опус 83, кантатите „Леополд” и „Йозеф” от 1790, Втората симфония, „Фиделио” и увертюрата „Крал Стефан”.
Радикално новият подход на Бетовен към смесването на „симфония” и „оратория” не се приема от съвременниците му, които намират финала за проява на лош вкус.
Успешните възобновени постановки на „Фиделио” в края на 1822 донасят на Бетовен нови творчески ангажименти. Освен предложенията за опера и квартети, постъпили от различни страни, към него е отправено запитване през 1823 от Лондонското филхармонично дружество за написване на симфония срещу 50 лири. В първите месеци на 1824 виенските почитатели на композитора, към които аристократите разбира се не се причисляват, отправят молба премиерите на симфонията му и на Тържествената меса да се състоят именно във Виена:
„… Вие обезсмъртихте духовните чувства, проникнати и преобразени от силата на вярата и извънземната светлина. Ние знаем, че разцъфтява ново цвете в гирляндата на Вашите велики, още ненадминати симфонии…”
Бетовен твърде дълго се колебае кому да посвети симфонията. Заради изпълнение във Великобритания той споменава името на Фердинанд Рис и Лондонското филхармонично дружество; избира между кайзер Франц, цар Александър, починал 1825, и Френския крал. Решава накрая посвещението да е на „велик господар”, когото намира в лицето на пруския крал Фридрих Вилхелм ІІІ. Странно е за човек като Бетовен да се ласкае от мисълта за почести в реванш на посвещението. Надявал се е да получи „Кралско отличие” – факт , който племеникът му Карл коментира така: „.. един орден няма да те направи по-велик, от това което си и без него”. Но вместо отличие му бил обещан пръстен. В писмо кралят изказва благодарност за посвещението, в знак на което го известява, че му изпраща диамантен пръстен. Пръстенът обаче, достигнал до Бетовен, нито бил скъп, нито – диамантен. Подмяна не била изключена. Но за да не съхрани огорчението си, композиторът настоял пръстенът да бъде продаден.
Премиерата се е състояла за 7 май 1824г. във Виена, като преминава с триумф, за разлика от всички следващи изпълнения, посрещани с неразбиране и дори с недоброжелателност. Драматично за Бетовен е, че поради състоянието си на пълна глухота той не успява да чуе нито нота от изпълнението на най-прекрасната си творба. Тъй като вече е напълно оглушал, той не чуе дори френетичните овации след премиераното изпълнение.
