На 18 март 2011г. вестник „Култура” /бр.10/ публикува статия на Екатерина Дочева по повод концерт от цикъла „Веско Пантелеев-Ешкенази и приятели”. Тук можете да се запознаете с целия материал без съкращения.
По света концертните серии “Х и приятели” обикновено се разчитат като: Голямата звезда и нейните приятели. Такава серия от концерти, например, направи голямата Марта Аргерич доста, след като бе минала 60-те. При Веско Пантелеев-Ешкенази този момент настъпи по-рано. В настоящия сезон “Кантус Фирмус” му организира четири камерни концерта с този наслов с пианистите Людмил Ангелов, Виктория Василенко и Георги Черкин. В професионалната – и като текст, и като печат – програмна книжка за целия цикъл видният български цигулар, концертмайстор на оркестър “Концертгебау”, Амстердам, пише: “С Георги Черкин никога не сме свирили заедно и аз много се радвам, че това може да се случи.” В Сонатата на Дебюси Ешкенази и Черкин имаха различен възглед за импресионистичния звук. Тя е последното по-голямо творение на композитора, в което единството на формата се дължи на мотивната техника – в късите мелодии и структури. Те се появяват и изчезват, после отново – вече варирани и полифонично обвързани. Финалът звучи с основната тема на първата част. Това пестене на материала провокира по особен начин интерпретаторската фантазия да разгъне формата темброво и динамически. За мен Ешкенази бе по-правдоподобен в тембровите трансформации на цигулката. Черкин бе по-праволинеен звуково и в желанието си да партнира малко ограничи фантазията си.
Последва проблематична Брамсова композиция за соло пиано – Вариации по тема от Паганини, която се сочи за една от най-трудните в клавирната литература. Черкин започна малко колебливо, но постепенно “набра скорост” в прочита на 14-те вариации от първата тетрадка на творбата. От петата полиметрична вариация нататък започна неспирен подем в структурирането на формата; клавирните “препятствия” стимулираха органичното развитие, което кулминира във впечатляващо разширената вариация-финал.
Идеята на концерта – да се показват предимно творби - рефлексии върху други творби – продължи с Втората соната на Еужен Изаи... Между Бах и секвенцията “Диес ире” започва сонатата; впоследствие идеята “Бах” е асимилирана от “Диес Ире”, мотиви от прочутата секвенция “преследват” музиката в сонатата до края. Каприз на композитора или тревожно послание? Изпълнението на Веско Ешкенази клонеше по-скоро към по-тъмната страна на музикалния текст; това бе тежък изстрадан разказ на израснал, зрял интерпретатор. Много силно, цялостно преживяване. И в чудесно направената програма някак логично дойде първата цигулкова соната на Шуман, “късна песен” в живота на този нежен, непредвидим философ на епохата. Тук двамата от дуото бяха абсолютни единомишленици – поривът на “техния” Шуман рядко се чува в родното пространство. Изпълнението им насочи към залата целия приток на надежда за “живот като преди”, връщането на композиторската мисъл към спомена за младежката виталност и устрема.
Екатерина Дочева
