„Изкуството на мълчанието, в което аз съм работник“. Тази фраза е на проф. Емил Попов и с нея той сам определя себе си – скромно, ненатрапчиво и мъдро. От няколко дни именитият скулптор вече е носител на наградата „Златно перо“ за 2021г., която той описва като „безплътна и елегантна, и с много широк културен адрес“. Но, ако си представим, че самият той е изправен пред възможността да награди някого, към кого би се обърнал? „Първо, човек, за да даде награда, трябва да познава не шумните хора, а работещите хора на своето време“, казва скулпторът. „Както всички знаем, можем да дадем ярки примери в тая посока – има хора, за които почти никой нищо не знае! Аз бих ги намерил, знам ги в моята област, но в другите области не ги знам всичките. Но бих ги потърсил тях, за да могат да изпълнят своята роля – защото тези хора, които са от дълбоките пластове, те невинаги са осветени… С това не искам да подценявам онези, които са всеизвестни, всепознати и вседоказани – но това е друг разговор…“ Участвал с големия си талант в международния екип от творци, работили върху сътворяването на Националния мемориал на Солния поход в Индия в памет на Махатма Ганди, а също и в проекта за изграждане на монумента в памет на героите от Илинденско-Преображенското въстание в местността Предела над Разлог, заедно с арх. Георги Бачев – все събития, за които говори с преклонение и които и до днес оценява като основни в своя живот: „Те са най-важните ми и ги смятам за най-големи изпитания“. Дългогодишен преподавател в НХА, която сам завършва през 1975г., той умее да говори за изкуство, намирайки точните думи за своите герои, на които е дал „плътност“, като Йордан Радичков , Константин Павлов, Атанас Буров, Златю Бояджиев, Григор Вачков, Махатма Ганди, Ванга…
„Безценно е това да се говори за изкуството, защото аз си давам сметка, че има един момент на бездуховност в нашата среда“, убеден е проф. Емил Попов. „Понеже ние сме много крехко общество /в оня смисъл – от турското насам, което е много кратък период/ и това, което са извоювали другите, високите общества в посока култура – ето това трябва да са ни големите примери! Например: безплатни програми за образование в културата има във всеки един от големите световни музеи… Така се отглежда културата, тя е нещо нежно, тя не може така – остави я на улицата и тя сама“, разсъждава художникът. Избрал е да живее далеч от суетата – в село Дрен до Перник, неговото бащино село, „което аз никога не съм напускал“, по думите му, където и продължава да твори. Но пък негови работи много отдавна са притежание на галерии и музеи по света – не само у нас в Националната галерия, СГХГ и областните галерии из страната, но и на музеите „Пушкин“ в Москва, „Данте“ в Равена, „Мост”в Норвегия, негови творби има в Прага, в Олимпийски парк – Сеул, в Белгия, Германия и пр. Но смисълът на поговорката, че „камъкът си тежи на мястото“ се превръща във веруюто на неговия живот, редом с мъдростта на философията, изповядваща „ненасилието във всички посоки“.
Чуйте целия разговор на Юра Трошанова със скулптора проф. Емил Попов, под снимката вляво!
