Тази вечер в зала „България“ ще звучи музиката на гениалния В.А.Моцарт, интерпретирана от виртуозната пианистка Елена Башкирова и Софийската филхармония. Тя ще представи своя прочит на неговия Концерт за пиано и оркестър № 21, дирижирана от маестро Лео Хусеин. „В Моцарт винаги можеш да откриеш нови неща“, убедена е изтъкнатата пианистка. Описва втората част на концерта, който „прилича малко на баркарола. Тук са неочаквано великолепни както хармониите, така и модулациите. Винаги когато слушам оркестъра преди да засвиря, все още хармониите ме изненадват, дори и да зная, че ще ги чуя“, заяви в ефира на Класик ФМ радио Елена Башкирова.
Според „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, тя е „впечатляващ модел за подражание като пианист, който одухотворява всеки звук и го дарява с живот”. И това е факт не само защото е дъщеря на един от корифеите в руската клавирна школа – големият музикант и изключителен педагог Дмитрий Башкиров. Завършила с отличие през 1978г. Московската консерватория, където той й преподава, Елена Башкирова започва стремителната си кариера с неподражаем и елегантен стил, с внимание към звука и детайлите в нотния текст. „Той имаше една особено приятна черта на характера, с която успяваше да раздели тези две роли. В някои моменти заради това, че съм негова ученичка, се чувстваше нещастен, но това чувство не се пренасяше никога у дома. Първо беше учител, а после – баща“, признава изтъкнатата пианистка. „Надявам се, че успявам да се разгранича и да вървя по собствения си път. Щастлива съм, че имам такава обвързаност, която представлява огромен шанс в живота ми“, допълва тя.
През 1988 г. Елена Башкирова напуска пределите на родината си - постъпка, която не бива толерирана от властта в онези години. „Бях много млада и не се страхувах много. Първият ми съпруг беше Гидон Кремер и той беше „двигателят“ на това напускане. Аз просто го последвах. Казвала съм си, че ако бях натрупала повече опит, може би щях да направя нещо различно. По онова време ръководната машина на Съветския съюз предприемаше един вид отмъщение, от което моите родители пострадаха много, след като напуснах страната. Имаше преследвания, но не физически. На моя баща беше забранено да излиза в чужбина, за да изнася концерти, а той имаше великолепна кариера извън границите на Съветския съюз. Освен че не можеше да напуска страната, те прекъснаха изявите му в големите зали в големите градове. Това измъчваше много както него, така и майка ми. Тя бе цигуларка, която свири много прекрасни оркестри, но и за нея беше неприятно усещането, че не може да отиде в друг град, за да свири. Не участваше в турнетата на оркестрите. Всичко това повлия изключително силно върху живота на тези музиканти, когато напуснах. Затова сега много съжалявам, но това се случи“.
След като пристига в Израел, става основател и артистичен директор на Международният фестивал за камерна музика в Йерусалим. По думите й, „камерната музика е душата на музиката…Мисля, че камерната музика е нещо много специално за публиката. Това са активните слушатели и своеобразни съучастници в изпълнението. Не можеш да слушаш камерната музика по същия начин, както симфоничната с големите оркестри или оперната в театрите, където можеш да потънеш в звуците или сюжета на съответното произведение. При камерната музика ти очакваш всеки присъстващ в залата да слуша внимателно и да участва със своята реакция. Аз обичам да свиря пред такава публика и за такива аудитории“.
Днес пианистката заема достойно място до съпруга си, също пианист, но и диригент- Даниел Баренбойм. „Всъщност ние се запознахме на един фестивал в Южна Франция. Той изнасяше концерти там, а аз също имах участия. Той познаваше баща ми. Бяха приятели, но се познаваха като колеги, тъй като баща ми пътуваше често. Даниел гостуваше многократно в Съветския съюз по онова време, когато беше доста млад, така че двамата са се виждали няколко пъти и са разговаряли. Аз познавах Баренбойм, тъй като и тогава той беше известен. За да ми се представи, се приближи до мен и заяви: „Аз познавам баща ти“. Знаех, че се познават, но така започна всичко“. По това време Баренбойм има брак с челистката Жаклин дю Пре. „Това бяха трудни времена, най-вече за самата Жаклин дю Пре, но също и за Даниел Баренбойм. ... Той е наистина много отговорен човек. Мисля, че всеки проявяваше разбиране, но той проявяваше такова благородство и такава доброта, на които само трябва да се възхищаваме“, подчертава Башкирова.
Именно силата на духа продължава да води самата пианистка към усъвършенстване. Елена Башкирова определя светът днес като „много трудно и много опасно място“. Счита, че „промяната все още не е приключила. Ние сме в процес на голяма трансформация. Не всичко върви гладко. Продължаваме да имаме сериозни проблеми от падането на Берлинската стена до сега. Беше прекрасен момент на победа, на ентусиазъм, но не всичко се разви в посоката, в която мечтаехме. Сега светът е изправен пред много тежко изпитание. Мисля, че трябва да се погрижим за себе си, всеки един по собствен начин“. Въпреки това, не отстъпва от своите принципи: „Мотото на живота ми е: „Продължавай да се учиш“. Това продължаващо образование няма край. Ако си музикант, ти приключваш кариерата си, ако не учиш. Всеки момент, в който свириш позната или разучаваш непозната творба или повтаряш нещо, което вече знаеш, това е следваща стъпка. Ако не си готов да я направиш, ти спираш да се развиваш. А ако спреш да се развиваш, никой няма да се нуждае от теб. Щом си стигнал до даден край, винаги прави следваща стъпка!“
Цялото интервю на Георги Митов-Геми и Юра Трошанова с пианистката Елена Башкирова ще откриете в звуковите файлове под снимките вляво.
