В продължение на повече от 20 години Берлинската филхармония имаше един и същи концертмайстор – цигуларят Томас Брандис. Роден през 1935г., немският музикант е служил на този пост в оркестъра от 1962 до 1983г. и не само бе изградил имидж на отличен цигулар и ветеран в прочутия ансамбъл, но също и на камерен изпълнител и преподавател. Обучавал е стотици свои млади колеги в Берлинския университет по изкуствата, Кралската академия по музика в Лондон и Висшето музикално училище в Любек, а през 1976г. създаде квартет „Брандис“. Днес вече 81-годишен, Томас Брандис продължава да учи млади цигулари и това лято изнесе майсторски клас по цигулка на Лятната музикална академия в Хамбург, неговият роден град. Точно преди една година той даде интервю за британското музикално издание The Strad, откъси от което ви предлагаме сега. „Невинаги е нужно да встъпваш преди всички, а само да водиш на трудните места“ – казва Томас Брандис за задачите пред концертмайстора. „Трябва винаги да си добре подготвен… От концертмайстора не се изисква да участва в толкова много концерти, както останалите музиканти в групата, но ние имаме особена отговорност. И тук е значителната разлика от работата в квартет, където всички сме като едно семейство: чувствате музиката по един и същ начин и се опитвате да поддържате това единство в цялата си работа. Концертмайсторът е длъжен да отбележи щрихите за всеки пулт, а после те недоволстват… Не е лесно в оркестъра, трябва да бъдеш и психолог. Вие слушате кой какво говори, но взимате собствено решение, осланяйки се на добрите чувства“. Томас Брандис е запазил живи спомените си от репетициите на Берлинската филхармония по времето на ерата Херберт фон Караян /ръководил оркестъра между 1954 и 1989г./ и днес те звучат още по-интересно, защото показват изключителни моменти от начина на работа: „Научих много от Караян. Той беше фантастично изразителен в динамиката и точно на това се опитвам да уча студентите си. Благодарение на него, аз открих за себе си много за използването на лъка и как се правят акценти, както в камерната музика, така и в симфониите на Бетовен. На първо място, трябваше да се нагодиш към неговия начин за синхрон. Оркестърът винаги свиреше по-късно от неговия жест – това е традиция още от Фуртвенглер. Аз трябваше да се науча да влизам малко по-късно – иначе имаше риск да прозвуча соло. Караян ненавиждаше този маниер и ругаеше оркестъра. На репетиции музикантите свириха „навреме“, но на концерти те винаги бяха „по-назад“ от диригентския жест. И всичко това придаваше едно интересно, свежо усещане… Той знаеше точно какво иска и всичко беше ясно. Неговите репетиции бяха интензивни и оркестърът работеше дисциплинирано, което не се случваше с други диригенти“. За характера на Караян, през очите на концертмайстора: „Да се спори с него бе невъзможно. Той беше Бог. Винаги беше прав, дори и когато греши. В Япония свирихме Пета симфония на Чайковски и той сбърка в подаването. Ние изсвирихме всичко както трябва, но групата на медните се разпадна и това беше ужасно. На следващия ден репетирахме това място в продължение на половин час. Той беше много ядосан, но така и не призна грешката си“. Как се променят оркестрите, според Томас Брандис: „Аз мисля, че нашият ентусиазъм в оркестровото свирене правеше музиката жива и той беше по-голям от този, който обичайно виждаме в съвременните оркестри. Но техниката стана много по-добра, отколкото преди петдесет години. Всеки млад музикант, който иска да получи място в оркестъра, дори и да свири tutti, трябва да бъде блестящ солист, и можете да го чуете. На сегашните времена не им достига душевност. Сега младежите, които пристигат в един оркестър се чувстват като богове. А в наше време беше по-различно. Ние наистина печелихме много пари, но сега младите хора мислят много повече за парите, отколкото ние мислехме за тях…“
