Соня Йончева пристигна в България за концерт със Софийската филхармония на 5 април. Ще я видим на сцената в зала „България“ заедно с нейния съпруг, диригентът Доминго Хиндоян, а интерпретациите й ще бъдат на творби от Масне и Пучини. Така само няколко месеца след невероятните отзиви за българското сопрано в Метрополитън опера, Ню Йорк, този концерт идва тъкмо навреме за почитателите й тук - особено сега, когато тя наистина вече се превърна в една от големите звезди на Мет. Изключително жизнен и естествен човек, чийто думи можеш да запомниш, защото са казани трезво и напълно искрено, точно, каквато е и самата тя. В разговор с Юра Трошанова, Соня Йончева сподели мислите си - специално за читателите на сайта на Класик ФМ радио:
За всичко човешко, на което трябва да останем верни:
„Като всеки човек, и аз следя нещата, които се случват около нас. И когато чета за трагедиите, които се случват, като например последната самолетна катастрофа - една огромна трагедия, си задавам страшно много въпроси. Момичето, което загина /Мария Раднер/ е една много талантлива мецосопранова певица, а тя е пътувала с мъжа и детето си… Също както и ние летим със самолети на всеки три дни, за да се видим със съпруга ми или по професионални причини... И тогава си казах: Хм, и какво, ами ако бях аз на нейно място? Много ме впечатли и случилото се в Париж през януари и дори дълго разговаряхме за това със съпруга ми. Французите го нарекоха „посегателство срещу свободата на словото във Франция“, което е символът на тази държава. Аз обаче смятам, че е посегателство срещу артистите всъщност, защото убитите от „Charlie Hebdo“, които аз дори не мога да определя като истински журналисти – те са просто хора, които представят една по-изопачена призма на нашата актуалност днес. Но това, което най-силно ме впечатли е, че някой е имал тази инфантилна глупава идея да посегне на такива хора, които даже не са с някакво политическо влияние… За мен всичко бе много шокиращо и все още си мисля за това. Така че – животът е пълен с изненади, но в такива моменти си казвам, че трябва да бъдем верни на човешкото в нас, а не някои мънички проблеми да ни тревожат.“
За Париж, на който Соня Йончева се обясни в любов чрез своя албум:
„Албумът „Париж, моя любов“ е едно признание към французите. Франция е една страна, която винаги много е подкрепяла новите таланти, дори и странните таланти – хора, в които други не са вярвали. А Париж е градът, в който всички тези артисти са в най-огромна концентрация, там има толкова много от тях!“
За Метрополитън опера и обещанието, което директорът на театъра Питър Гелб даде – да направи така, че Соня Йончева да пее най-малко два пъти на сезон там:
„Това е една нормална политика на театрите, спрямо утвърдените певци. Но за мен е голяма чест, защото аз работя от много дълго време в нашето изкуство, но съм отскоро „на пазара“, което е различно. А ето, че един такъв голям директор ми гласува доверие и ми даде, например, откриването на сезона, което е събитието на всички събития в културните среди на Америка! Това за мен е невероятен шанс и невероятно признание. Но Питър Гелб действително си удържа на думата и ще се срещаме много пъти през следващите пет – шест години!“
Как самата тя си обяснява изключителния интерес към нея в Ню Йорк от края на 2014г., когато изненадващо трябваше да изиграе Мими от „Бохеми“ на Пучини в Метрополитън опера?
„Беше шанс, че попаднах точно в тази продукция и то точно по това време, защото току-що бях родила сина си. И това страшно много впечатли хората – това, че имах куража и силата да изляза от ролята на майка и веднага да стъпя на сцена, а и да се справя по максимално най-добрия начин. Според мен, винаги има глад за нови артисти, това не е отпреди Нетребко или отпреди или след Калас… Винаги е имало глад за новия талант, за някой, който може да каже нещо различно. Но това е и много трудно, защото класическата музика е толкова стара и мъдра, толкова много хора са я изпълнявали преди мен, че какво можем да кажем в повече и това да изпъкне по такъв начин, че всички прожектори да се насочат към мен? Аз мисля, че всичко идва от натурата на човека, от персоналната гледна точка – по отношение на музиката и интерпретацията, и също по отношение на това, какъв човек съм аз. Винаги съм се смятала за позитивен човек и ми харесва да говоря с хората. И може би ако не бях такава, на сцената това нямаше да докосне хората по този начин.“
…Когато светът на модата се заинтересува от нея и списанието „Vogue“ й посвети цяла статия, под заглавие „Запознайте се със Соня Йончева: най-ярката нова звезда на операта“:
„Беше невероятно изживяване за мен, защото светът на модата няма нищо общо с нашия свят на оперните певци. Да бъдеш в обектива на един толкова известен фотограф, като Рувен Афанадор, това беше вдъхновяващо! И след фотосесията, като се прибрах вкъщи, си казах: Искам да снимам като него! Защото той е наистина невероятен, той е художник. Обикновено, когато правя фотосесии, винаги ме карат да заемам позиции или да следвам светлината и никой не мисли, например, за гласа ми. А Рувен беше този, който реши да направи сесия, в която през цялото време трябваше да пея. За него моята душа можеше да излезе от мен единствено и само чрез гласа ми, и това се видя в снимките след това. Аз съм много любопитен човек и обичам изкуството във всичките му форми – дали ще е кино, рисуване или балет, затова и за мен е толкова интересно да видя артисти като него. Това ми дава криле…“
Уилям Кристи или Пласидо Доминго – в ролята на големите учители в „занаята” на оперния певец:
„Уилям Кристи ми бе казал нещо, което ме впечатли за цял живот. Той говореше за една книга, която е написана през XVIII век и която е речник на нашето изкуство, пеенето. И там има едно определение за „белканто“, въпреки че белканто тогава все още не е съществувало: той казва, че белкантото - това е един артист, който е на сцената и с пеенето си ни кара да се чувстваме комфортно, той дори не ни оставя впечатлението, че това коства някакво усилие. И аз си казах: Това трябва да е много трудно за постигане, защото всички знаем, че когато се пее всичките ни мускули са ангажирани, цялото ни тяло и съществото вибрират! Спомням си, че тогава вече започнах да мисля по този начин и да искам да интегрирам това знание в моите изпълнения… След това пък срещнах Пласидо Доминго, който е такъв артист, когото можем да видим във всякакъв тип музика. Той винаги мисли как да обнови своята персоналност и това го е запазило, консервирало, като един много специален певец. Бях много впечатлена и от вътрешния свят на Стинг, как той медитираше между работните ни сесии, как винаги търсеше да се вглъби в себе си… Всички тези контакти до ден днешен са направили така, че аз да оформя моята личност в артистичните среди.“
Най-трудните моменти по пътя:
„Когато спечелих „Operalia“, с Пласидо Доминго съм си говорила за това, колко е важно самото участие в конкурса. Но това, което е по-важно е пътят, който следва след това. Защото човек може да спечели много неща, но да не е готов за предизвикателството на кариерата. А то е наистина така – човек трябва всеки ден да защитава едно ниво! Никога не се задоволяваш само с една победа, защото няма как - в нашата професия трябва всеки ден да сме на максимум и нямаме право на грешки. За мен обаче, най-трудното и изморителното са пътуванията. Аз съм човек, който обича да си седи вкъщи и да съм заобиколена от семейството си. Това ми липсва – да съм си в моя си дом, в моята си кухня, да направя една супа на мъжа ми… А пътуванията са наистина много тежки, защото понякога не ни остава дори време между тях… Всъщност, пеенето и самите концерти са най-леката част от нашите ангажименти. А в духовен план – искам никога да не загубя вдъхновението - не само за музиката, а и за живота, да съм винаги любопитна!“
И…постоянното сравнение със звездата Анна Нетребко:
„Така и не разбрах защо ме сравняват с Анна Нетребко! Между другото, аз съм си говорила с нея за това, и тя казва: „Не, Соня, остави…“ Но може би си приличаме по едно нещо – тя е една славянка, която е тръгнала наистина от нищото, за да постигне нещо в живота си. Но най-вече е удържала на ритъма на тази професия, която е толкова трудна. И аз наистина й свалям шапка за това, което е направила – тя е една много силна жена и ако има нещо, по което искам да приличам на нея, то е точно това!“
